Switch to Bulgarian and Dutch
Switch to Bulgarian and Russian

157 Когато спря пред вратата, се сети, че е забравила малкия златен ключ,

157 when she got to the door, she found she had forgotten the little golden key,

158 а когато се върна при масата, за да го вземе, видя, че сега не можеше да го достигне.

158 and when she went back to the table for it, she found she could not possibly reach it:

159 Тя го виждаше много ясно през стъклото

159 she could see it quite plainly through the glass,

160 и се опита с всички сили да се покатери по един от краката на масата,

160 and she tried her best to climb up one of the legs of the table,

161 но много се плъзгаше.

161 but it was too slippery;

162 След като опита няколко пъти и се измори, клетото момиченце седна на пода и заплака.

162 and when she had tired herself out with trying, the poor little thing sat down and cried.

163 „Стига, какво ще ти помогне да плачеш така! – отсече доста строго Алиса.

163 'Come, there's no use in crying like that!' said Alice to herself rather sharply.

164 – Казвам ти да спреш веднага!“

164 'I advise you to leave off this minute!'

165 Обикновено си даваше доста добри съвети

165 She generally gave herself very good advice

166 (макар никога да не се вслушваше в тях)

166 (though she very seldom followed it),

167 и понякога толкова остро се мъмреше, че сълзи бликаха от очите й.

167 and sometimes she scolded herself so severely as to bring tears into her eyes;

168 Тя си спомни, че веднъж се беше опитала дори да издърпа ушите си,

168 and once she remembered trying to box her own ears

169 задето бе измамила в една игра на крокет, която играеше със себе си.

169 for having cheated herself in a game of croquet she was playing against herself,

170 Това чудно дете обичаше да се представя за две лица.

170 for this curious child was very fond of pretending to be two people.

171 „Но сега е безполезно – мислеше горката Алиса – да се преструвам, че съм две лица.

171 'But it's no use now,' thought poor Alice, 'to pretend to be two people!

172 Та от мене е останало толкова малко, че то едва стига за един почтен човек!“

172 Why, there's hardly enough of me left to make one respectable person!'

173 Не след дълго Алиса откри малка стъклена кутия под масата.

173 Soon her eye fell on a little glass box that was lying under the table:

174 Отвори я и намери баничка,

174 she opened it, and found in it a very small cake,

175 върху която бяха наредени хубаво, със стафиди, думите: изяж ме.

175 on which the words 'EAT ME' were beautifully marked in currants.

176 „Добре, ще я изям – каза Алиса

176 'Well, I'll eat it,' said Alice,

177 – и ако порасна, ще стигна ключа.

177 'and if it makes me grow larger, I can reach the key;

178 Ако пък стана по-малка, ще се промъкна под вратата.

178 and if it makes me grow smaller, I can creep under the door:

179* Така или инак, все ми е едно,

179 so either way I'll get into the garden,

180* главното е да вляза в градината.“

180 and I don't care which happens!'

181 Тя отхапа малко и безпокойно рече:

181 She ate a little bit, and said anxiously to herself

182 „Нагоре ли? Надолу ли?“

182 'Which way? Which way?',

183 Алиса държеше ръка на главата си, за да разбере расте ли или намалява,

183 holding her hand on the top of her head to feel which way it was growing;

184 и остана доста учудена, като видя, че ръстът й не се изменя.

184 and she was quite surprised to find that she remained the same size.

185 То се знае, тъкмо това става, когато ядеш баничка.

185 To be sure, this is what generally happens when one eats cake;

186 Но Алиса беше вече толкова свикнала да очаква само чудновати случки,

186 but Alice had got so much into the way of expecting nothing but out-of-the-way things to happen,

187 че сега обикновеният живот изведнъж й се стори тъп и глупав.

187 that it seemed quite dull and stupid for life to go on in the common way.

188 И така, тя се зае за работа и скоро изяде цялата баничка.

188 So she set to work, and very soon finished off the cake.

The English text is from the original by Lewis Carol.